Изпуснеш хляб от софрата – вдигнеш го, целунеш го и веднага

„ Изпуснеш самун от софрата – вдигнеш го, целунеш го и незабавно искаш амнистия: „ Да ми елементарни хлябът! “ Ако някой не желае да седне на софрата, споделят му: „ Да не си по-голям от хляба? “

~ Из Хайтовия роман „ От гайтанкиния пръч до „ Космос 260 “

Николай Хайтов (1919 ~ 2002)

Хлябът е боготворен

Какво друго имаше в селските души? Религия? О, не! Страхове, страхове, страхове и отново страхове: боязън от прегрешенията, боязън от небесното отмъщение, от адовите страдания, от строгостта на бога и светиите…

Християнската нравственос и човечност по този начин и не допряха първичните души на моите съселяни: препоръките на Христа, в случай че те ударят по едната буза, да си подложиш и другата, в случай че имаш две ризи, дай едната на ближния… Когато проповядвал своето обучение, Христос сякаш не е правил сметка за елементарния човек, който е трябвало да се бори в живота с нокти и ръце, и всяко разпределяне е можело да свърши с заличаване в жестоката борба с хората и с природата. Тъкмо с природата, с разрушителните естествени сили, с които християнството не е могло, нито е имало желанието да се бори. А разрушителните стихии са били непрекъснати врагове на селянина: градушката, кишата, сушата опропастявали неговото жито, неговия самун, неговото грозде. Ветровете изтърсвали зърната от класовете, вълците изяждали овцете и всевъзможни още в действителност безчет рискове стряскали беззащитния земляк на всяка крачка. Той се борел отгоре-отгоре с вълците, слагал плашила по лозята и по нивите, чукал с тенекии и тъпани, с цел да плаши „ дивотината “, дето му е яла царевицата, само че с градушката, с кишата и сушата не е могъл да се бори, та се обърнал за помощ към старите небесни сили – към дъбовете и към изворите, към „ сладките и медените “ духове, които пращали заболяванията.

Ето за какво 22 от всичките 115 празника, които се честваха в миналото в моето село (без неделите), бяха отдадени на молитви за здравето, 37 – на плодородието, 18 – на градушките, 11 – на вълците, 3 – на мишките, 3 – на бълхите, 2 – на змиите, и така нататък, и така нататък до цифрата 115.

Това са неговите врагове и страхове, отразени в празниците. Това са основните негови закани: бълхите, змиите, които го стряскат на всяка крачка, вълците, които го дебнат. Вие не знаете какво нещо са били на времето вълците, когато на цели глутници са обсаждали зимните кошари с овцете и козите! Какво кряскане е падало, какви страхове са брали сиромасите овчари.

Дори мишките са имали свои празници – „ мишетини “, тъй като мишките цели порти изяждаха, с цел да обхванат в къщите, цели сюрии диви полски мишки налитаха, с цел да опустошат оскъдното селско имане.

На това от горната страна и турците! Добре че те не са били в моето, а в прилежащото село Куклен. Между тях имало и кротки хора, само че е имало и бабаити, каскънджии и мераклии за български дами. Да отидеш на пазар е било цяло премеждие, тъй като е трябвало да прекосиш през чаршията на Куклен, да слезеш от мулето и със свалена гугла смирено да минеш, раздавайки поклони и метани на всяка крачка на този и оня ага с чалма. Пази боже да си по-докаран в облеклото, да си с опнати потури или с бели навои и черни върви! Или пък да кривнеш гугла! Веднага мярката ти е взета, каскънджиите-бабаити ще се съберат, ще те причакат и ще ти вземат и дамата, и здравето, а пък ти върви да се оплакваш комуто си щеш.

Хайде от бабаитите ще бягаш да ги не срещнеш, само че от налозите им къде ще бягаш? Данък след налог, харач, джизие, беглик и какво ли не. Дойде арнаутинът да ги събира, нямаш и – хайде в избата, а от горната страна с вряла вода ще те поливат, до момента в който ужасените близки хлопат от врата на врата да дирят на болката ти лек, т.е. пари, с цел да платят „ данука “ и да отърват нещастната ти кожа… Плащаш отгоре-отгоре налога, залагаш овце и говеда, а по-късно започваш да се отплащаш на благодетеля, който в тежките минути ти е наброил парите за „ данука “. Плащаш, плащаш, а то няма наплащане. Кози даваш, брави (овце) даваш, жито даваш, а и все не стига и няма край. И заживяваш с паниката за идващия налог.

Такава е била ориста на моите съселяни, мачкани от дивотията, немотията, страха… И се чудим освен това: за какво живели те на три часа път от Пловдив, виждали всеки ден по какъв начин хората се обличат, в какви паници се хранят, с какви вилици и лъжици бодат храната, какви отходни места си вършат, а в селото нищо не пренесли – нито вилици и лъжици (освен дървените), нито отходни места имат, нито къщите им – къщи, нито знаели две пиперки да попарят и осолят, с цел да имат през зимата туршия. Нищо-о! Две дървени гаванки: едната за блъскане лук, другата за чесън, една копаня, дървени лъжици (за вилици и не помислял никой) – и ето ти живот. Един живот, в който хлябът е всичко! А и хлябът при слабите, остъргани от дъждовете ниви по какъв начин се вади? Хвърляш крина, а излезе половина, в случай че нямаш овчици да я наториш, в случай че не се случи град да я ожули или киша да я скапе… Ако в точния момент овършееш. Затова хлябът е боготворен. Изпуснеш самун от софрата – вдигнеш го, целунеш го и незабавно искаш амнистия: „ Да ми елементарни хлябът! “ Когато кажеш мръсна дума или ругатня, отново искаш разрешение от хляба: „ Да ми елементарни хлебецът! “ Когато се кълнеш – кълнеш – кълнеш се отново в хляба: „ Да ме окьорави хлябът! “ Клетвата става с целуване не на кръста, а на хляба: „ Тако ми хлебецът! “, „ Хляб да има, а пък другото се носи. “ Паднат ли трохи от софрата, събират се и се изяждат, а не се хвърлят. Ако някой не желае да седне на софрата, споделят му: „ Да не си по-голям от хляба? “ Хлябът не може да се мачка, да се троши, да се ръфа, да се драще, повърхностно да се чупи, жестоко да се чепка. Един от къщата единствено държи хляба, реже го и всекиму го дава в ръката, с страхопочитание. Хлябът и трохите не могат да се настъпват, не могат да се хвърлят. Мръсни думи пред хляба не могат да се приказват, пред него хората не трябва да се карат. Хлябът е бог, той е основната цел, непрестанният, вечният проблем за балканджията. Не инцидентно и в молитвите е влезнал: „ Хляб наш насущни дажд нам през днешния ден!… “

Избрано от описа: „ От гайтанкиния пръч до „ Космос 260 “, Николай Хайтов, („ Магьосникът от Брезе “), изд. „ Профиздат “, София, 1980
Снимка: Николай Хайтов (1919-2002)